На страниците на сп. ЕВА

Благодаря на главния редактор на Списание EVA – Polia Alexandrova за поканата и честта да разкажа за вълнуващото пътешествие до Антарктика в първия брой / април /, направен изцяло от дистанция!

Трябваше да се вместя в 2000 думи, но не успях и леко превиших нормата. Някак трудно е да рамкираш колекцията от приключения и внушителен навъртян километраж по земя, въздух и вода, за да стигнеш до края на света. В изскачащите от окена ледове на замръзналото царство на бог Еол, се крият страниците на все още непрочетеният летопис за историята на нашата планета.

Любопитните от вас могат да разлистят Ева и да научат за необятния свят, който все още ревниво пази своите тайни. Благодаря на проф. Christo Pimpirev за вълнуващото предизвикателство да надникна в ледения сейф, където се крие пулсиращата капсула на абсолютно непознатото!

Антарктика – царството на бог Еол

Антарктика – царството на Бог Еол – господар на ураганите, бурите и халите. Огромен къс ледена земя така изолирана, че едва в края на XIII век човешки поглед зърва за първи път дивата и сурова природа. В началото на миналия век Антарктика е само енигма в човешкото въображение. Достигането до нея е предизвикателство с много неизвестни, отправено към абсолютно непознатото.

Изолирана пулсираща капсула на човешкото любопитство в една безпределна пустош от вечни ледове. Негостоприемният континент отнема стотици животи, но ражда хиляди страници познания. Най-самотното място на планетата кара изследователите и пътешествениците да се отправят към сърцевината на Южния полюс.

Отпечатък по антарктическите ледове, недокосвани милиони години оставяме и ние – българите! Във вълнуващото и незабравимо време преди няколко десетилетия смелият проф. Христо Пимпирев и неговите колеги оставят своите следи върху замръзналата повърхност.

Между два свята

В изскачащите от океана ледове на Антарктика се крият страниците на все още непрочетения летопис за историята на нашата планета. Но българските учени променят това и крачка след крачка превръщат мечтите си в реалност, като превръщат южния залив на остров Ливингстън в дом на българите.

Антарктика – на ръба между два свята. Нашият – забързан, пренаселен, презастроен и този на другия край – див, тайнствен, непознат. Там, където времето тече с различни обороти. Каня ви в кухнята на времето. Така наричат края, а защо не и началото на нашата планета. Антарктика – леденият сейф!

На път за края на света!

За българската база, заедно с полярниците, тръгвам и аз, за четвърти път. От вълнуващото и незабравимо приключение ни делят едва 14 000 км. Всъщност така измерено разстоянието от България до остров Ливингстън е по права линия, а пътят дотам е много повече. По груби сметки двупосочно са около 50 000 км по земя, въздух и вода. В посока пътят е от около седмица до 10 дни в зависимост от самолетните прекачванията в Европа, после в Южна Америка, а след това пътуването с военни самолети, плаването с кораб и военни лодки „Зодиак“.

На борда на военния самолет Херкулес C-130

И така от брега на Магалановия проток, където се намира чилийският град Пунта Аренас, се качваме на военната машина Херкулес C-130. Този момент чакаме няколко дни. Всяка сутрин стягаме багажа, обличаме най-топлите дрехи, за да научим, че няма зелена светлина за излитане. На остров Кинг Джорд в Антарктика, където трябва да кацнем, условията не позволяват това. Всичко е предпоследно. Всичко е без гаранция. И както казва моята спътничка – журналистката Екатерина Бончева – „Антарктида винаги е изненада“.  

Зависими сме от капризите на времето. Търпението обаче дава резултат. На Кинг Джордж мъгла няма, вятърът е подходящ и ето ни на борда на огромния уругвайски военен самолет. Част от пътниците / изследователи от цял свят /, са леко притеснени.

Именно същият модел самолет, само че на Чилийската армия, се разби в ледените води на протока Дрейк, между Южна Америка и Антарктида, и то съвсем скоро.

При тежкия инцидент загинаха 38 души. Леко притеснени всички прехапват устни, потискат страха и се качват на борда. На път за най-студеното място на света няма време за колебания.

И така. Очакват ни 3 часа в изключително шумната машина. Раздават ни тапи за уши. Опаковали сме се от петите до главата, сгушени един в друг. Казваме сбогом на цивилизацията и на нос Хорн, там долу на ръбчето на Южна Америка и нетърпеливо очакваме да зърнем така жадуваната ледена шир. Повечето не мърдат от местата си. Страстта ми към самолетите надделява, откопчавам предпазния колан, изкачвам малка стълба, питам един от командирите мога ли да вляза.

Одобрително кимване и се озовавам в пилотската кабина. А тя е пълна с екипаж, но винаги има място за любопитните погледи. Времето минава неусетно. На хоризонта вече се вижда макадамовата, изключително къса писта – изпитание за всеки пилот. Само големите майстори успяват да кацнат!  Щом видиш ръба на пистата и огромната пропаст към океана, разбираш огромната отговорност, която тежи на плещите им. Бързо разтърсване, спирачки и ето ни на Кинг Джордж – най-големият в Южните Шетландски острови.

На твърда антарктическа земя

Близо до пистата в руската база Белингсхаузен, се вижда най-южната православна църква на Земята. Осветена лично от руския патриарх Кирил.

Първа свежа глътка от най-чистия въздух на планетата, пренасяне на тежката екипировка и неочаквани реакции. Тези, които вече сме идвали, се чудим къде е ледът, а тези които стъпват за първи, питат – „в Антарктика ли сме или сме объркали дестинацията и сме кацнали на Марс?“. Точно така! Пейзажът е изцяло от черни скали. Вечните ледове са се разстопили. И ако преди 1-2 години всичко беше потънало в сняг и лед, то сега наоколо има даже зелени поля от мъх.

А единственото, по което може да разбереш къде си попаднал, са пингвините, тюлените, айсбергите в океана и брутално силните пориви на вятъра.

Да, тук сега е лято, но и зимата пейзажът не се променя много. Леденият континент без лед е вероятно най-тъжното олицетворение на глобалното затопляне.

Докато чакаме кораб, с който да отплаваме към българската база „Св. Климент Охридски“, проф. Пимпирев се е погрижил да бъдем гости на построената през 1985 година Китайска антарктическа база „Great Wall”. На края на света всичко е въпрос на добрите взаимоотношения и контактите, завързани през годините.

В китайската база ни посрещат радушно, но точно по това време сме изненадани от информацията за епидемията с коронавируса. Затова гледат групата ни с леко подозрение. Ние тях също. Мъже с престилки и маски ни разпитват за здравословното ни състояние, къде и с кого сме се срещали, през кои държави и градове сме минавали.

Там, в Антарктика, вирус няма как да хванеш, но пък можеш да го донесеш. Мерките за сигурност бяха толкова строги, че до базата им не бяха допуснати няколко круизни кораби с китайци, които искат да посетят известната антарктическа база. Туристите помахаха на сънародниците си от борда и потеглиха.

Заради липсата на достатъчно място се наложи да спим на матраци в една от залите за отдих. Но това не ни притесни ни най-малко. Навсякъде в базата носихме пантофи. А тя наистина ни впечатли. Цял физкултурен салон с игрище за баскетбол, волейбол и бадминтон. Зала за билярд, фитнес. Мокри помещения с перални и сушилни. Баня с кабинки. Столова и кухня. Инвестициите са сериозни.

Храната на Китайската база

Най-интересна беше храната! Нищо общо с „българското китайско“. Като вегетарианец за 4 дни отслабнах 2 килограма. Единственото, което можех да хапна беше безвкусният ориз на пара и няколко пъти задушени зеленчуци. Поне да имаше соев сос. Останалите обаче се наслаждаваха на риба и морски деликатеси от сутрин до вечер. Макар и странно приготвени, българската група ги харесваше. В суровите условия храната е от изключително значение за здравето.

Трябва да е силна, питателна и разнообразна. Всеки от нас имаше индивидуални прибори, купички и чаша, които след всяко хранене лично измивахме. Хранехме се по часовник. Там няма място за дълги раздумки и наздравици, както са свикнали българите. Точно обратното. Сядаш. Ядеш. Чуваш звънеца за край и ставаш. Пребиваването ни е като в казармата. Има строги правила, които трябва да изпълняваме, нищо, че се водим гости.

Отново е време за път. Чакаме толкова дни, защото нямаме собствен транспорт и разчитаме на добрата воля на останалите страни. Все още България няма изследователски кораб, който през зимата може да бъде изпозлван за целите на учените на ледения континент, а през лятото да бъде на разположение в Черно море. Въпрос на пари, но и на мисъл и действия. С много усилия директорът на Българския антарктически институт проф. Пимпирев урежда част от групата ни да се качим безплатно на 25-метровия нучноизследователски чилийски кораб „Карпух“. Останалите ще се качат на испанската кралска армада „Есперидес“ на другия ден. На брега обличаме 10-килограмовите защитни костюми „Мустанг“. С тях приличаш на нещо средно между телетъбис, покемон и марсианец. И макар да изглеждат смешно, могат да спясят живота ни при евентуален инцидент в ледените води на Южния океан.

На път за остров Ливингстън

С гумени лодки „Зодиак“ стигаме до борда на малкото корабче. С него ще прекосим бушуващите води на протока Брансфийлд. Признавам, че морската болест не ме подмина и този път. Но оцелях! Екипажът се влюби в българската група. Разказват ни, че са возили хора от цял свят, но единствено българите и испанците са толкова весели, забавни и разговорливи. Черпят ни с чилийски деликатеси и писко / нещо, като нашата ракия /. По пътя вземаме двама български и един чужд изследовател, които почти две седмици са били на палатков лагер в търсене на фосили от времето на динозаврите. Резултатът от преживените бури и студ е впечатляващ. Открили са фосили с растения на повече от 90 милиона години, които разкриват какъв е бил климатът по тези ширини.

Пред очите ни се изправят айсбергите. Те са като шамандури, които обозначават брега на първите късове земя. Перспективата на тези ширини те подвежда. Кристално чистият въздух те кара да си въобразяваш, че Ливингстън, който е на километри от теб, сякаш е едва на няколко сантиметра и можеш да се протегнеш и да го докоснеш.

На Българска антарктическа земя

След почти 24 часа в открития океан на хоризонта се появява Българската ни база. Хвърляме котва, а на метри от нас гордо скърца грамаден айсберг, отчупил се от близкия ледник.

И въпреки студа, който сковава всичко наоколо, ни става топло на душата! Особено, когато виждаш как трибагреникът се вее насред ледовете и  знаеш, че вече може да стъпиш на земята на сигурно място, при свои хора!

И въпреки, че Ливингстън се води един от островите с най-променливото и лошо време на света, това няма никакво значение, когато знаем, че има къде да се скрием и стоплим!

На брега ни чакат с нетърпение. Обличаме непромокаемите животоспасяващи костюми „Викинг“ и нетърпеливо скачаме на лодките, за да стъпим на нашата си ледена земя.

Родното място на страховито надвисналите ледници, разсечени от злокобни пукнатини. Изящни айсберги с кобалтово-сини оттенъци. Хапещ студ, свистящи ветрове, коварен климат, ледопади и хаотично разбъркани лед и скали. Но и безкраен свят на красота и непокътната природа, величествени гледки, диви животни и прелестни растения.

След толкова много път е време да се настаним в основната къща и двете пирамидални постройки. В тях живеят българските антарктици. Тук лукс липсва.

Но базата предлага уют и съвсем нормални условия за живот. Има няколко спални помещения между 2, 3 и 4 дървени легла, някои от които на два етажа. Дневна с куня и столова. Баня, лекарски кабинет и лаборатории за учените. Още в първия ден всички  новодошли преминават през инструктаж за безопасност, която е тема номер 1 по важност. Без излишен драматизъм командирът на базата Йордан Тодоров ни обяснява какво може и какво не да правим вътре и навън. На места ледът е изключително тънък, има огромни и дълбоки пукнатини, в които може да пропаднем.

На брега са се появили леопардови тюлени, които са опасни. Не трябва да се движим сами, а винаги двама и с радио станция в ръка. Запознават ни и с дневния режим. Всеки ден двама от нас, независимо от професията, дават дежурство. Става се рано, като се приготвя закуската за всички останали 20 души. Меси се най-вкусният хляб на планетата, приготвен с най-чистата ледникова вода и втасал на най-чистия въздух.

Приготвя се супа и зелева салата за обяд както и основно ястие за вечеря. Представете си какво е да приготвиш храната за толкова много хора, при положение, че никой от нас не е професионален готвач. Признавам, не е никак лесно, особено с пропорциите и количествата. Всеки очаква да сготвиш нещо вкусно и място за грешки няма. Няма време и за нови опити. Не е като да изпържиш яйца за всики, защото продуктите тук са строго определени, количествата са ограничени, а най-близкият магазин е на 1000 километра.

Моето дежурство премина заедно с фотографа Иглика Трифонова. За закуска приготвихме пържени бухти, а към тях сирене и домашно антарктическо кисело мляко. Заквасено с лактобацилус булгарикус от лекарката на базата д-р Албена Атанасова. За обяд нарязахме огромно количество лук и чесън, като направихме лучена супа, сервирана със запържени крутони от стар хляб.

А за вечеря, нищо че съм вегетарианец, се наложи да спретнем огромна тава гювеч със свински късове. Дежурството трае от 6 сутринта и приключва към полунощ. Време, в което готвиш, измиваш всички прибори, съдове и тенджери на ръка, почистваш помещенията, избърсваш пода, масите, подреждаш. През това преминават всички, след което редът започва отначало. Тук никой не остава без работа! Тук гевезелъци няма.

Но пък щом има повод, всичко е позволено. Така за рождения ми ден, който посрещнах на базата, с д-р Атанасова приготвихме истинска еклерова торта, за да почерпим останалите. Беше страхотно преживяване.

Времето лети. Като за последно се наслаждавам на глъчката на пингвините. Истински домакини, които посрещат и изпращат всеки пътешественик в мразовитото си царство. На сушата са перфектните имитатори на нестабилната походка на пийнал моряк, току-що слязъл от дълго мореплаване. Но пък във водата са ненадминати плувци. Сбогувам се с тюлените, морските слонове и птиците.

Всички изпълниха задачите си. Логистичният екип от 16 души, петима от които инженери, поставиха основите на бъдещета модерна научноизследователска лаборатория. 11 български учени извършваха изследвания и опити в областта на биологията, геологията, геохимията, геофизиката, медицината и геодезията. Десет жени бяха сред участниците, две от които лекари, които се грижеха за здравето ни. За първи път се осъществи постоянна сателитна интернет връзка. А този път българите писахме история не само в науката. За първи път кавалджията Теодосий Спасов и неговият китарист Християн Цвятков, създадоха музика, вдъхновени от ледения континент.

Антарктика е за най-смелите. Тук волята на човек се калява. Космически звуци. Телепортиране в друго измерение, в което единствен господар е майката природа.

Антарктика е необятен свят, който все още ревниво пази своите тайни. Затваряме вратата между двата свята, за да я отворим отново съвсем скоро. Само след няколко месеца, когато зимата там приключи и отново нощта бъде заменена от деня, най-големият хладилник на Земята отново ще събере най-смелите и жадните за нови знания и хоризонти, изследователи. Ледена земя, на която вече почти 30 години гордо стъпват българите!

За награда!

Благодаря на всеки, който стигна до края на пътеписа. Понякога е трудно да си представиш нещата само от текст и няколко снимки. Затова прилагам линк към филма от януари/февруари 2020 година с английски субтитри. Приятно гледане!