Делейна, Кошава и Ясен – елате с мен на пътешествие из Северозапада – място, където времето пази тайни и всяко село крие своите живи съкровища. От вековните традиции на читалищата до майсторите, които плетат рибарски мрежи край тихите води на Дунав; от гласовете на жените, изпълняващи влашки хора, до любовните песни, които разказват за живота и обичаите. Останете с мен докрай и ще откриете не само истории, а магията на хората, които превръщат Северозапада в свят на красота, дух и неподправена топлота.
Кога за последно бяхте в село, което не е вашето?
Не село, в което сте родени. Не село, в което сте ходили на гости на баба. А онова – непознатото. Малкото име на картата, за което дори GPS-ът леко се колебае. Село без асоциации, без спомени, без очаквания. Питали ли сте се какво е да поемеш по такъв път – към място, което не те познава и което ти също не познаваш?
Аз го направих. Завих от главния път, вятърът се смени – нещо погъделичка ноздрите ми, като напомняне, че тук светът се движи различно.
Спрях пред стара плевня, седнах на прекършено дърво. Вдишах дълбоко от миризмата на прясно окосена трева, пръст, нагрята от слънцето, и гозба, която къкри бавно някъде наблизо.
Търсач на истории в Делейна, Кошава и Ясен
Разхождах се по улици, по които времето не бърза. Къщите гледаха към мен с очи от дърво и камък – някои със скромна гордост, други с тъга. Въздухът носеше ехо от гласове – стари песни, смях, молитви, кикот на деца в прахоляка, и всичко това се долавяше, ако просто замълчиш и послушаш.
Всеки камък, всяка чешма, всеки танц може да бъде началото на приказка
Нямах карта, но открих съкровища – в разказ на рибар, който кърпи мрежи. В двора на изоставено училище, където прашни плочи пазят музика на хора, които вече никой не помни. В една плетена покривка, оставена на пейка – ръчна работа, без подпис, но с душа.
Усетих, че съм попаднал в жив музей, в който няма стъклени витрини, а живи хора. И всеки от тях пази нещо – дума, обичай, песен, спомен – който, ако не се чуе, ще се изгуби. А селото, то не търси почести. Само да го видиш. Да спреш. Да кажеш: „Здравей.“
Кога за последно бяхте в село, което не е вашето?
Ако не си спомняте – значи е време.
Вземете си време. И поемете.
Някъде между хоризонта и сърцето ви има свят, който ви чака. Елате с мен!
На село бг
Попаднах на NaSelo.bg, докато търсех следи… Истории, хора, неща, които да ме накарат да продължа. Сайтът не е от онези платформи с клишета за „живота на село“. Напротив. Зад него стоят млади хора, които пътуват, слушат, гледат с внимание и разказват с уважение. Без да украсяват. Без да се правят на герои. Просто показват какво има – тук, наблизо, в онези села, които често подминаваме. Не просто сайт за туристи, а жив портал към влашките селца – като Делейна, Кошава и Ясен. В него са споделени истини – на хора, места, занаяти, обичаи. За идеята ми разказва Милица Джанджова от „Фабрика за идеи“
Общност и устойчиво развитие – през сайта и „Резиденция Баба“, селата се свързват с млади хора, които остават и създават съвременни инициативи – културни маршрути, артистични пространства, дигитални архиви, които говорят за културата на региона.
Има нещо много честно в този проект. Разказите им не са сензационни, а човешки. Снимките – обикновени, но пълни с живот.
В Делейна открих тишина, която ти влиза под кожата. В Кошава срещнах Венцислав – рибар и живо човешко съкровище. В Ясен се докоснах до влашките традиции в танците и бродирането.
Истории от експертите
Резидентите на „Резиденция Баба“ – артисти, етнолози, млади творци – идват, слушат, записват, предават, после ни дават своите открития на сайта.
Това не е суха културна хроника, а енергия, излъчвана от дигитални разкази и арт инсталации като „мобилната ракла“ и „Бабафонът“.
Ало, бабофонът ли е?
Звучи като шега, а всъщност е една от ярките идеи на младите творци от „Резиденция Баба“. Това не е музикален инструмент, а арт инсталация – своеобразен мобилен радар на живия фолклор, от който се леят гласове, истории и песни.
Бабафонът е създаден така, че да „улавя“ разговорите на селото – баби и дядовци, които пеят, разказват спомени, отбелязват празници. Представи си голяма дървена кутия или конструкция, която заснема и възпроизвежда автентични звуци – не просто реч, а пулсът на селския живот.
Бабафонът не е музей – той е жив. Не преписва текста, а го предава – с емоция и образи, така че да ти се прииска да го чуеш с уши, а не просто да го прочетеш някъде.
Какво прави Бабафонът различен
- Грабва те – не със сценична любов, а с чист, селски звук.
- Свързва днешното и вчерашното – една машина среща човешки спомени.
- Показва ти процес – как младите не само слушат, а записват и уважават.
Бабафонът не е просто обект, а слово, огласяващо невидимото. Затова NaSelo.bg не е просто дигитален сборник, а портал към живата душа на села, които заслужават да бъдат чути.
До тази машина на времето срещам Велизара Караиванова. Припряно и с един по детски чист трепет ми разказва за осъществената идея.
100 години Народно читалище „Изгрев – 1925“, село Ясен
Докато още говорим за Бабафона – тази странна машина, която сякаш записва самото сърце на селото – неусетно пристъпваме към читалището. То не е просто сграда. Това е една сцена на времето, в която спомените не прашасват, а танцуват. Народно читалище „Изгрев – 1925“ в село Ясен, което през юни навърши сто години.
Сто години. Сто години гласове, стъпки, ритми, смях, репетиции и празници. Сто години, в които сцената е била мястото, където селото се събира – не да гледа, а да участва. Не да забравя, а да си припомня.
Облечени в цветни носии, с плетени коси, с гердани от спомени и усмивки, които топлят повече от юлско слънце.
Запяват. А после и заиграват – влашките хора. Танцът започва бавно, после се завихря. Като вятър, който събира житото. Като разказ, в който думите са краката, а мелодията – пътят.
В тях няма преструвка, няма измислица – само памет, носена в телата. Песните им не са просто изпълнение, а предаване – като да подадеш огън от едно сърце към друго. Истинският бабафон – жените, които пеят, разказват и съживяват миналото с всяка стъпка на хорото. Читалището им е храм, а сцената – олтар на паметта.
Кошава – село, като дъх от река
Кошава (от влашки – Североизточен вятър) е тихо като утринен дъх. Селото се е свило покрай Дунава – не така пълноводен, но все така величествен. Реката не бучи, а диша равномерно, мъдро, като стар човек, който знае повече, отколкото казва.
По брега – няколко лодки. Някои обърнати по корем, други – завити с мрежи, сякаш са заспали и чакат своите рибари. Тук всичко е по-бавно, по-истинско, по-наблизо. Прахът по улиците не дразни, а напомня за крачки. За живот. За хора, които не са си тръгнали. Или ако са – пак се връщат.
Къщите с китки и натежали от гроздове асми. Тишината не е самота, а покана. Да останеш. Да послушаш. Да попиеш.
„Живи човешки съкровища“
Срещам Венцислав в двора. Седнал на малко дървено столче в края на сянката, загърбил шума на света. В ръцете му – мрежа, с която не само лови риба, а държи цял един занаят жив. Рибар. Един от малкото, които плетат рибарски мрежи. Не с машина, а с ръце, възел по възел, нишка след нишка, както се е правило едно време.
Той знае възлите – десетки. Всеки за различна мрежа, различна дълбочина, различна риба. Знае кога водата се „разказва“, кога трябва да се чака, кога да се хвърли. Знае какво може да се приготви от речните дарове – не само храна, а и разкази, и смях, и живот.
Не говори много, но всичко, което каже, тежи. Всяка дума – като възел: здрав, точен, неразплитаем. Разбрах, че е вписан в националната листа „Живи човешки съкровища“. И как да не е? Той не просто плете мрежи – той плете спомени, знания, усещания за свят, който почти сме изгубили. Но не съвсем.
Докато го гледах как работи, ми се стори, че всъщност не мрежата улавя рибата, а човекът – улавя времето. Закърпва го, където е прокъсано, преплита го с настояще и го запазва, за да го има и утре.
Тук в Кошава, открих още едно съкровище – тихо, неподправено, живо. Не е нужно да разказваш много, за да предадеш нещо голямо. Понякога е достатъчен само един човек… и една мрежа.
Читалище „Съзнание“, село Кошава
Влизам в читалището. Носи белезите на времето, но пък местните са пригодили малко, уютно място, където времето сякаш се е забавило, за да съхрани спомените им. Местните жени са приготвили изненада – на масата ни очакват домашни сладки, вкусни баници, варена царевица и други вкусотии.
Бай Венцислав е приготвил чудна рибена чорба – от мрена, шаран, хайвер и няколко тайни съставки, които шепне само на себе си и никога не би издал.
Допреди минути непознати, а за една чорба време дистанцията е стопена. Жените разказват за живота в селото – трудностите, радостите, обичаите, които пазят като зеницата на окото си. Споделят как с гордост обикалят България, за да покажат с песните и хората си красотата на своя малък свят. И запяват.
Тук, в „Съзнание“, всичко е живо – не само спомените, а и душата на едно цяло село, което пази корените си и ги носи с гордост из времето.
Село Делейна
Делейна – място, което не се пада по път, а се избира. За да стигнеш до него, трябва да си тръгнал именно натам – в самия край на пътя, до самата граница със Сърбия. То не се намира случайно. То се открива.
Навсякъде бълбукат извори и чешми, които хората наричат с имена: Новата чешма, Крина, чешмата на Мелницата, на Губи, на Бугари, Бялата чешма…
И когато се наведеш да отпиеш, сякаш отпиваш и от онзи друг живот – по-бавен, по-тих, по-близък до земята.
Тук вратите не се заключват. Това е начин на живот. Хората в Делейна са от онези, които не просто ще ти покажат пътя, а ще тръгнат с теб.
Ще седнат до теб, ще ти сипят от домашната ракия, ще ти разкажат истории, които другаде се предават само в легенди.
На няколко километра от селото е Алботинският скален манастир – мистично място, в чиито скали ехтят предания. Там е и „Хайдук чешма“, за която се говори, че крие съкровище. И не само злато – а и онова друго, невидимо богатство, което човек може да намери само, ако вярва в чудеса.
Хоро се вие
На втория ден на Великден, в подножието на манастира или на мегдана, се вият кръшни хора – но не какви да е, а Ора де Помана – специално, обредно хоро, с което селото почита своите предци. То не е просто танц, а молитва с ритъм.
А ако имате щастието да ги видите – самодейците от читалището, които играят влашки танци – ще ви се стори, че времето спира. С пъстрите си носии, с гордостта в стойката и емоцията в стъпките – те са живата памет на това място.
В село Делейна влашкото хоро не е само за гледане – то е покана. Всеки, който има сърце за ритъма и крака за стъпките, може да се хване на хорото. Местните ще ви подадат ръка, ще ви покажат как се пристъпва, как се завива и как от непознат се става част от общото.
Жугравелите
Когато вървиш из селата край Дунава – Делейна, Кошава, Ясен и повдигнеш очи към някоя стара къща, ще забележиш нещо необикновено по стените ѝ. Не са просто шарки. Не са просто украса. Те дишат.
Наричат ги жугравели – изящни, повтарящи се стенописни мотиви, нарисувани някога с прецизна ръка и чиста вяра, че тези знаци пазят дома и сърцето вътре в него.
Етноложката Десислава Божидарова казва, че жугравелите одушевяват пространството – правят го по-голямо отвътре, защото в тях има нещо повече от красота: има смисъл, защита и усещане за дом.
Съвременните артисти от „Резиденция Баба“ 2024 – Богомил Иванов, Деница Кръпова и Илияна Григорова решават да не оставят тези вълшебни следи в миналото. Те тръгват на път из влашките села, със скицници и фотоапарати, и започват да събират цветове, форми, истории. В къщите, които още пазят жуграфисани стени, те откриват не само майсторството, но и тишината на забравеното.
Започват да възстановяват техниката – стъпка по стъпка, възел по възел – и създават шаблони по старите мотиви, за да ги предадат нататък.
Искат децата да видят и усетят, че миналото може да бъде преживяно с ръце, че може да се вплете в бъдещето – като нов живот на старите стени. Създават и видеоархив – да не се изгуби гласът на последните жуграфисти, които още пазят тайната на тази магия.
И ето така – една шарка по фасадата се превръща в мост. Между хора, между времена, между забравено и възможно.
И така… В Делейна не отиваш просто на гости. Там отиваш, за да си припомниш, че животът е по-смислен, когато се живее заедно, че водата от чешма има вкус, че хората, които не те познават, могат да те посрещнат като свой.
И че понякога, за да откриеш съкровище, трябва просто да стигнеш до края на пътя.
Посетете влашките съкровища Делейна, Кошава и Ясен!
Платформата Naselo.bg е част от проект на сдружение „Фабрика за идеи“, подкрепен от конкурса „Развитие на туризма в Северозападна България и по поречието на река Дунав“ на Фондация „Америка за България“.
